Море, небе, пясък и полъх на бриз... Сякаш цялата Вселена се е събрала в залязващото  Слънце, бавно потъващо към дълбините на морското дъно, за да притихне под настъпващата вечер. Плясъкът на вълните отеква сякаш все по-силно, но и толкова спокойно. Свеж въздух нахлува в мен, поемам го и издишам напрежението, натрупано през деня. Леко потръпвам от тихия бриз полазващ по мен, но предизвиква усмивката ми, сякаш от гъдел. Луната протяга лъч свтлина и бледо ме озарява .         В този миг дойде и светлинта на Надеждата. Зарадвах се. Отдавна не бях оставала насаме с нея. Беше ми приятна нейната компания. Тя ме покри с топло наметало, сякаш за да ме предпази от смело нахлуващата прохлада на вечерта. Сгря ме усещането за нещо красиво, нещо, което озари пътя ми напред и ми показа приказна картина, картина на живот изпълнен с приключения... Внезапно усетих закачливата игра на Вярата, препускаща с бриза, пърхаща около мен, а после сякаш долових и шепота и: „Това е твоят живот., каза тя, Повярвай !“. Изчезна също толкова бързо, както се появи.               Отново усетих, че съм сама. Огледах се. Нощта вече беше тук, но сега се чувствах по-сигурна и по-спокойна , можех да и се насладя с всичките си сетива. Тревогата от изминалия ден бе изчезнала, миналото нямаше значение ... Картината, която Надеждата ми показа ме грабна толкова силно, че не спирах да си я представям. С всяка една секунда тя ставаше все по-красива, по-цветна и толкова близка, че думите на Вярата, вече не бяха шепот, а силно извикани, не с нейния глас, а с моя собствен глас:„Това е моят живот! Вярвам!“            Гласът ми отекна силно и се върна към мен с полета на гларусите, търсещи бряг. „Ето я и нея, казах си, тук е.“ Усещах как мека топлина идваше към мен. Идваше носеща прашинка светлина, останала и от гаснещото Слънце. По пътя си приветливо я посрещнаха делфините, препускащи сред морската шир, и те усетиха присъствието и.             Да, тя беше-самата Любов. Потръпнах, когато я усетих близо до мен, сякаш тя беше онова нещо, което винаги ми е липсвало, а сега дойде толкова неочаквано. Настани топлата прашинка светлина в душата ми и изпълни цялото ми съществувание. Силата и спокойствието, които изпитах преди срещата ми с нея , бяха допълнени с прилив на енергия и щастие.  Бях готова да ги споделя с някого, за да почувства, това, което съм безсилна да опиша... но с кого, та нали съм само Морска пяна...
       Тогава чух прближаващи стъпки. Бяха стъпки на хора. Изглеждаха близки, хванати за ръка, но някак угрижени. Тогава разбрах ...         Двамата минаваха по пясъка, близо до разбиващите се вълни. Изведъж морето се залюля по-силно, толкова, че морска пяна опръска двамата влюбени. За миг се спряха, засмяни като малки деца плискащи се с вода. Сякаш ги озари светлина, която сне грижите им и ги накара да се насладят на вечерта и приказната природа.          Морската пяна беше щастлива, че сподели това велико чувство и си пожела: „Дано успеят да я съхранят, но винаги да я предават и на другите.“ С това си желание тя се стопи в стъпките на двамата, сливайки се с все още топлите песъчинки на морския бряг...